Детство мое, реално и вълшебно...

Поемам щафетата - какво да се прави...
Какво да добавя?Защото аз наистина трябва да добавям... :Р Медвен е за мен даже повече, отколкото е за Zlatina. Аз и до ден днешен не мога без Медвен. Изпитвам направо болезнена нужда да съм там и се старая, ако нямам възможност за по-дълга почивка да се отбивам поне за 2-3 дни в годината.
А що се отнася до спомените - ами... безкрайно много са.
Понеже съм си чревоугодник ще започна с гастрономичните...
За начало:Бонбоните "Лакта" - ех, какви бонбони "Лакта" имаше едно време...Тия дето ги продават сега в найлоново пликче с надпис "Лакта" не струват! После Бозата - ама не в шише от магазина или хлебарницата, а наливна - от сладкарницата в Медвен! Баба имаше една пластмасова тубичка - около 2л., която се ползваше само и единствено за боза. И познайте кой беше отговорникът по покупките... От бозата, та на... Халвата - Тахан Халва в метална консерва. Вярвам всеки на "30 и" си я спомня. Отваряш консервата с отварачка(тогава ги нямаше тия модерните консерви дето се отварят с дърпане) или дори с нож, бъркаш с вилицата и халвата се разточва направо на конци... За вкуса няма да говоря.Следват Пържените картофи - и пак "ама не тия картофи". Не знам някога яли ли сте картофи пържени на открит огън, ако не сте - струва си. Баба ги пържеше в стар почернял чугунен тиган, сложен на пиростѝя в огнището зад къщата. А картофите ставаха направо божествени - хрупкави отвън, мекички отвътре и с невероятен аромат, вероятно просмукал се от пушека от горящите дърва... Ох, потекоха ми лигите(простете)мляс... И пак от кухнята на баба Стефка - бобена яхния (специално за Zlatina : "Има бобова манджа пурт огледалото") Винаги когато отивахме семейно на Медвен баба ни посрещаше с боб! Беше си традиция... И селския хляб... Ох! На какви опашки сме чакали за хляб пред фурната... Баба като ни пратеше за хляб винаги ни поръчваше да купим 1 повече, отколкото е преценила, защото знаеше, че докато се приберем - както си бяхме две невръстни момиченца 1 самун (топъл,дъхав) изчезваше!
Е, стига слюнкоотделяне!
Какво друго ли? Откъде да започна?
Едни от любимите ми играчки бяха хартиените кукли. Със сестра ми сами си ги рисувахме и им правехме дрешки. Когато поотраснахме и майка ни и баба ни (като основен надзирател, когато бяхме на село) ни гласуваха доверието да държим игла, започнахме да шием от парцали дрешки на пластмасовите куклички. Беше ми страшно интересно.
Друго, което си припомням с усмивка е драматизацията(ако мога така да се изразя) по "Антон и Точица". Не веднъж сме обръщали кухненската маса, за да плаваме към далечни морета... И диванът с играчки... На мама кухненският диван е от тези, които под седалката имат ракла. И по времето когато бяхме малки беше пълен с играчки. Подпираха ни го с един сгъваем стол,за да не ни пада капакът на главите и започваше ровене, разхвърляне и игри... Но пък после беше лесно! Като кажат наш`те "Хайде вече да приберете" просто наривахме всичко обратно вътре и готово. :) Чиста работа!
И състезанията по надуване на балони - дали ще са от дъвка Идеал или сапунени... Не едно от тия състезания приключваше (буквално) с напикаване от смях(да ме прощава братовчед ни Мартин)
Това май бяха по-скоро варненски спомени... Медвенските са още повече!
За Синият вир и пръскането на мед няма и аз да разказвам... Имахме люлка(те много се смениха всъщност) на стария орех в задния двор и много обичах да се спотайваме там. Кой на люлката, кой по клоните, да си бъбрим и да гледаме кой минава по пътя... Правехме си торти от кал ( С Пенчето от Дупница) и чакахме по половин час да загрее ламповия телевизор на Ваня, за да гледаме Седморката на Блейк :) , а братовчед ни Владо все ни бесеше куклите по асмата... И тайното "нинджа" скривалище в гората под старите лозя, където се мъчехме да целим дърветата със звездички, изрязани от капачки от буркани и си печахме, или по-скоро опушвахме кремвирши на нескопосан огън от хартия и клечки... И беснеенето в купата сено на чичо Джендо - катерене, пързаляне - после имахме слама където се сетите, а той много се сърдеше ако ни хване...
Но стига толкова... Непрекъснато ми изплуват нови и нови спомени и сигурно мога да пиша до безкрай...